Окръжна прокуратура-Пловдив привлече като обвиняем и задържа 44-годишния клошар Любомир Данчев за умишлен палеж на бившите тютюневи складове в града под тепетата. Преди няколко месеца друг от тютюневите складове в Пловдив бе почти изцяло съборен – на ул. „Одрин“ 8. Тогава се оказа, че собствениците са получили разрешение от общината, въпреки че става дума за паметник на културата.
„Ирина поемаше низите, сдипляше ги грижливо и ги отнасяше в бараката до малката зеленчукова градинка. Това се повтаряше всяка вечер, за да не пострада тютюнът от нощната роса. Сушенето на тютюна изобщо беше сложна операция, от която зависеше цветът и благоуханието му. Листата не биваше да се излагат веднага на слънце, защото щяха да изсъхнат много бързо и да станат чупливи, а трябваше да се оставят два или три дни на закрито място, докато увехнат. След това низите се поставяха последователно ту на слънце, ту на сянка, докато зелените листа добиеха златистожълт цвят.“
Димитър Димов е познавал добре мириса на тютюна, атмосферата в тютюневия град, конфликтите и колизиите, които създавали тютюневото производство и износът на тютюн… Разказите на неговия втори баща Руси Ганев, който бил тютюнев експерт, явно са провокирали творческото въображение на писателя. През 1946 г. е отпечатан първият откъс от романа във вестник „Литературен фронт“, озаглавен „Тютюнев склад“. „Тютюн“ е написан в Пловдив. Тук като доцент по анатомия и физиология на домашните животни в Агрономическия факултет, Димитър Димов е живял на няколко места – в Търговската гимназия, където се е намирал първоначално Агрономическият факултет, в т. нар. Занаятчийско училище, днес ПГ по вътрешна архитектура и дървообработка и за кратко и на улица „Антим І“ № 14 . Едно от тези места е и домът на Кочо Апостолов и на д-р Марена Колушева на улица „Кирил и Методий“ 6.
„И тук пред него блесна за пръв път златният мираж на тютюна. Тук му се стори, че със своя ум и презрение към хората можеше да властвува над тях. Жълтокафените тютюневи листа с наркотично благоухание, които нареждаше на пастали и стягаше в денкове, можеха да се превърнат и за него в разкошен дом, в американска кола, печалби и могъщество…“
В съседство е живял в своята разкошна къща и тютюнотърговецът Никола Каишев, с когото Димитър Димов също се е срещал и разговарял. Съществуват всякакви предположения за това кои са прототипите на Борис Морев и Ирина, на Костов и Гайер. Много тютюневи средища претендират, че са мястото, където е сниман филмът „Тютюн“. Утвърдено е мнението, че прототип на експерта на „Никотиана“ Костов е именно Кочо Апостолов – млад човек без средства, започнал своя път като чиновник във фирмата на Крум Чапрашиков „Ориенттабако“ в родния град Дупница, работил като експерт и после като директор на пловдивския клон, накрая станал самостоятелен търговец. С Кочо Апостолов Димитър Димов е имал ранно бегло познанство. По-близки контакти с него и съпругата му установява по време на престоя си в Пловдив. Кочо Апостолов бил висок, строен, отрано побелял. Правел ярко впечатление със своята небългарска изисканост в облеклото, която носела белега на екстравагантност и предизвикателност. Обладавал жив темперамент, романтична настройка, душевна мекота, доброта и отзивчивост. Бил бонвиван, за когото парите били средство да изживее живота си леко, приятно, разнообразно. Оженил се късно.
„Наркотичната миризма на тютюневите листа му се стори непоносима. Отровният прах, който поглъщаше през деня, вечер се къртеше от дробовете му с остра, мъчителна кашлица и жълтеникави храчки. Лицето му стана бледно, виеше му се свят и често повръщаше, облян в студена пот. Това бяха признаци на остро отравяне с никотин у начинаещите, които се престараваха и оставаха след работно време, за да спечелят благоволението на майстора.“
С излизането на „Тютюн“ в Пловдив станало ясно, че освен Кочо Апостолов в романа е обрисувана и неговата съпруга д-р Марена Колушева. Димов не е криел това от своето семейство. В този случай става дума за източник на вдъхновение, за заимствани биографични моменти, за частична физическа и духовна прилика. Марена завършва гимназия през 1924 г. Баща й Недялко Колушев (Маренин) е дипломат. Посланик е в Турция по време на Първата световна война през 1914-1918 г. Народен представител е от 1919-та. Почива на 16 април 1925 г. при атентата в църквата „Света Неделя“. Студентка по медицина, Марена Колушева видяла баща си в моргата, разпознала го и няколко дни крила от майка си истината. В края на университетския курс попада в тройката (с още двама състуденти) на първенците. След като получила диплома, Марена практикува известно време в София. После заминава за Пловдив, работи в Трета поликлиника. След няколко години се омъжва за Кочо Апостолов, десетина години по-възрастен от нея, и напуска работата си.
„В паметта й изникна миналото, когато работеше в складовете на „Никотиана“ и „Родопски тютюн“. Спомни си кафявия прах, който през безкрайния работен ден се наслояваше в дробовете й. Спомни си отровната миризма, която замайваше главата, убиваше свежестта на бузите и сякаш изсмукваше кръвта от тялото. Спомни си дните на стачки, когато полицията разтурваше събранията и безмилостно гонеше работниците с палки и бичове. Господи, колко отвратително й се струваше това сега!…“
В Пловдив Марена е считана за интересна и авторитетна жена. С женитбата си влиза в пловдивското „висше общество“, но не потъва в бита на търговските среди. В края на 50-те години се връща в София, работи в поликлиниката на търговските работници. Умира през 1966 г. на 61-годишна възраст. В Пловдив писателят Димитър Димов среща и други от своите прототипи – партизанката и по-късно журналистка Жули Левиева е прототип на Варвара, кумирът на пловдивското тютюноработничество Никола Балканджиев – на Шишко.
„Залата беше изпълнена, както обикновено, с жълтеникав тютюнев прах, който висеше над работниците като вълна от отровен газ. Имаше нещо отвратително и жестоко в тоя дразнещ, лютив, ситен като мъгла прах, който проникваше веднага в очите, носа, устата, в гърлото и белите дробове, в косата и във всички гънки на дрехите, така че дори когато човек излезеше от склада, пак не можеше да се отърве от него. Той имаше някаква особена, смолиста, подобна на опиум миризма, която отначало беше приятна и действуваше като благоухание, а после насищаше и ставаше сладникава и противна.“
текст: Пенка Калинкова
снимка: ureport.bg
В публикацията са използвани цитати от романа „Тютюн“ на Димитър Димов. Заглавието е на редакцията.
